Барок

Барокът е стил в изкуството, доминирал в Европа почти два века: зародил се след Ренесанса в края на XVI век в Рим, той е изместен от класицизма в края на 18 век. Стилът се разпростира в голяма част от Европа, но твърде слабо в Холандия, където художници като Рембранд и Халс се придържат към вкуса на местните меценати, предпочитащи по-реалистичен стил и по-семпли архитектурни форми. Популярността и успехът на Барока са насърчавани от Римокатолическата църква, която решава на Трентския събор, в отговор на протестантската Реформация, че в изкуството трябва директно да бъдат третирани религиозни теми.

Характерни за Барока са преувеличените действия и лесната интерпретация на детайла, която създава драматичен ефект, напрежение и великолепие. Наблюдава се и особена величественост в скулптурата, картините, архитектурата, литературата, танците и музиката. Този стил е призван да прославя и пропагандира могъществото на властта, на аристокрацията, на църквата, но заедно с това и да изразява прогресивните за своето време идеи: за сложността на мирозданието, за безграничността и многообразието на света, за неговата изменчивост. Човекът в стила барок влиза като част от света, сложна личност, преживяваща драматични конфликти.

Барокът не се стреми да съблюдава ренесансовата хармония – той търси по-емоционален контакт с публиката. Архитектурата по това време се отличава с пространствен размах, обтекаемост на криволинейните форми, сливане на обемите в динамична маса, богата скулптурна декорация, неразривно свързана с околното пространство.

Терминът „барок“

Думата „барок“, както повечето определения на периоди и стилове, е въведена от по-късните критици, а не от участниците в течението от 17 и началото на 18 век. Според Оксфордския английски речник, тя произлиза от френски (baroque), италиански (barocco) или португалски език (barroco) и означава неправилна перла или фалшив скъпоценен камък. В древния римски диалект съществува подобна дума (barlocco или brillocco) със същото значение, но може думата да е навлязла в тези езици и от арабски. Естествените перли, отклоняващи се от обичайната ососиметрична форма, и днес се наричат „барокови перли“.

Според алтернативното мнение коренът може би е изчезналата днес италианска дума baroco, означаваща в логическата схоластика силогизъм с неубедително съдържание. Обичайното определение, използвано за стила преди въвеждането на термина, e просто „стилът на летящите форми“.

Първоначално терминът „барок“ се използва в пренебрежителен смисъл, подчертавайки прекалената пищност, претрупаност, шумното изобилие на детайли на стила, в сравнение с по-ясната и сдържана рационалност на Ренесанса или на Рококо. Барокът е реабилитиран от швейцарския историк на изкуството Хайнрих Вьолфлин, който в труда си „Ренесанс и Барок“ (1888) идентифицира Барока като антитеза на Ренесанса и като различен вид изкуство. Въпреки това, за разлика от съвременните автори, той не прави разграничението между Барок и Маниеризъм и игнорира късната фаза на академичния Барок, която трае през XVIII век. Френските и английските автори не се занимават с Барока, докато влиянието на Вьолфлин не прави немската школа водеща.

В съвременна употреба терминът „барок“ понякога се използва пейоративно за произведения на изкуството, занаятите или дизайна, за които се смята, че съдържат прекалена орнаментация и сложност на линиите.

Еволюция на барока

Барокът възниква около 1600, няколко десетилетия след Трентския събор, на който Римокатолическата църква взема важни решения за вътрешна реформа и се обръща към изобразителните изкуства, изисквайки картините и скулптурите в църковен контекст да се обръщат по-скоро към простолюдието, отколкото към образованите. Този завой към популистко разбиране на функциите на църковното изкуство се разглежда от много историци на изкуството като източник на иновациите на Караваджо и братята Анибале и Агостино Карачи, работили и конкурирали се за поръчки в Рим около 1600.

Акцентът на бароковия стил умишлено се измества от духовитостта и интелектуалността на маниеристите от 16 век към един по-първичен призив към сетивата. Той въвежда една по-директна, проста и драматична иконография. Зачатъчни идеи на Барока могат да бъдат открити още в работите на Микеланджело. Бароковото изкуство възприема някои героични тенденции от Анибале Карачи и неговия кръг и намира вдъхновение при други художници като Кореджо, Караваджо и Федерико Барочи, днес понякога наричани „протобарокови“ художници.

Въпреки че на много места Барокът е изместен от стила Рококо, започвайки с Франция от края на 1720-те, особено в интериора, живописта и декоративните изкуства, бароковата архитектура остава жизнена до появата на неокласицизма в края на 18 век.

В живописта формите на барока са по-широки от тези на маниеристите, по-недвусмислени, не толкова тайнствени и мистериозни, по-близки до сценичните форми на операта, която е основен бароков жанр. Бароковите пози разчитат на contrapposto (противотежест, равновесие), напрежението във фигурите, движещи равнините на раменете и ханша си в противоположни посоки. Пример за това е статуята „Давид“ на Бернини.

По-сухите, не така драматични и цветни, сдържани форми на архитектурата на XVIII век често се разглеждат като отделен стил – Късен барок, чийто най-явни примери са сградите на Клод Перо.

Църквата „Св. Андрей на Квиринал“, проектирана от Джовани Лоренцо Бернини

Барокът е определен от Хайнрих Вьолфлин като епоха, в която овалът заменя окръжността като център на композицията, когато централизацията замества равновесието и цветовите и „живописни“ ефекти започват да стават по-ясно проявени.

Протестантските историци на изкуството традиционно подчертават, че барокът еволюира по времето, когато Римокатолическата църква е принудена да се съпротивлява на много нови революционни културни движения, създали новата наука и нови религиозни форми – Реформацията.

Независимо дали това е така, Барокът е силно развит в Рим, където архитектурата в центъра на града е масово подновена.

В Русия, Барокът, особено в архитектурата и живописта, придобива доста своеобразни форми, които включват в по-голяма или по-малка степен елементи от доминиралия над 700 години в страната византийски стил, или съчетават няколко стила едновременно: Барок, Рококо и Класицизъм. Най-характерните течения в Руския барок са: Наришкинският барок в Москва, Петробарокът в Санкт Петербург и сменилият ги в средата на XVIII век Елисаветински барок.

Периоди

Някои учени за удобство условно разделят Барока на три периода:

Ранен барок: ок. 1590 – ок. 1625
Зрял барок: ок. 1625 – ок. 1660
Късен барок: ок. 1660 – ок. 1725

Късният барок понякога е използван като синоним на навлизащия Рококо.

Проявления на барока

Живопис

Основна статия „Барокова живопис“

За определение на Барока в живописта може да се използва поредицата картини, изпълнени от Петер Паул Рубенс за Мария де Медичи в двореца Люксембург в Париж (днес те се намират в Лувъра [1] Архив на оригинала от 2003-09-14 в Wayback Machine.), в които един католически художник задоволява изискванията на един католически клиент – отразени са разбиранията на епохата за монархията, иконографията, рисуването и композицията, както и изобразяването на пространство и движение.

Барокът включва „преувеличено осветяване, наситена емоция, отдалечаване от сдържаността и дори един вид артистичен сенсуализъм“. Бароковото изкуство всъщност не отразява живота на хората от този период, а вместо това „силно свързан с Контрареформацията, стилът мелодраматично затвърждава емоционалната дълбочина на католическата вяра и величае църквата и монархията“.

Съществува съвсем ясно откроено движение на италианска барокова живопис, представено в творбите на Караваджо и Пиетро да Кортона – и двамата третират динамичното движение, но в различни стилове. Често цитирана като барокова творба е „Екстазът на св. Тереза“ на Бернини, в която са обединени архитектурата, скулптурата и театъра в една величествена концепция.

Късният бароков стил постепенно отстъпва място на по-орнаменталния стил Рококо. Забелязват се значително смекчаване, от драматичните пози към по-пасторални сцени, от драматичното към ефирното. Облаците и градините стават все по-чести сюжети, цветовете стават по-пастелни.

Съвсем различно изкуство се развива от северната реалистична традиция от Нидерландския Златен век в изобразителното изкуство. В него има много малко религиозни елементи и историческа живопис, а вместо тях ключови са светските жанрове като натюрморта, битовата и пейзажната живопис. Докато бароковата природа на творчеството на Рембранд е очевидна, този етикет е много по-рядко използван за Вермеер и другите нидерландски художници. Фламандската барокова живопис споделя част от тези тенденции, но продължава да твори и в традиционните категории.

По подобен начин френския класически стил в живописта, в лицето на Никола Пусен, често е класифициран като бароков и споделя много от качествата на италианската живопис от този период, въпреки че спокойствието и сдържаността, произлезли от класическите идеи, му придават различно цялостно настроение.

Графика

Много от графиците в този период се свързват с книгоиздаването. Използва се вече новата техника гравюра върху мед. Французинът Жак Кало (1592 – 1635) дава тласък на изкуството с някои технически нововъведения.

Скулптура

В бароковата скулптура фигурните групи придобиват ново значение, подчертава се динамиката на движението и енергията при човешките форми – те се въртят около празно централно ядро или се протягат навън към околното пространство. Бароковата скулптура често има множество различни идеални ъгли на наблюдение. Типичната барокова скулптура добавя и извънскулптурни елементи, например прикрито осветление или водни фонтани.

Архитектурата, скулптурата и фонтаните на Джовани Лоренцо Бернини (1598 – 1680) демонстрират силно напрегнатия характер на бароковия стил. Бернини без съмнение е най-важният скулптор на бароковия период. Той се доближава до Микеланджело по обхвата на своята дейност – той прави скулптури, работи като архитект, рисува, пише пиеси и прави театрални представления. Днес Бернини е най-познат със своята скулптура, както заради виртуозното ваене на мрамора, така и заради способността му да създава фигури, съчетаващи физическо и духовно. Негова е прочутата сцена „Екстазът на св. Тереза“ в римската църква „Санта Мария дела Виктория“. Друга негова прочута творба е „Фонтанът на четирите реки“, както и интериора на базиликата „Св. Петър“

Архитектура

В бароковата архитектура акцентът отново се поставя върху смелото струпване на обеми, колонади, куполи, киароскуро, „живописни“ цветови ефекти, както и с играта с обеми и празни пространства. В архитектурата най-добре проличават трите отделни периода на барока. До 1630 г. е периодът на строгия барок. Свързва се с работата на Карло Мадерна (1556 – 1629), който работи по завършването на катедралата „Св. Петър“.

Бароковата архитектура е възприета с ентусиазъм в Централна Германия (вижте например двореца Лудвигсбург и Цвингер в Дрезден) и Австрия. В Англия кулминация на бароковата архитектура са работите на Кристофър Рен, Джон Ванбръх и Никълъс Хоуксмоор. Много примери на барокова архитектура могат да бъдат открити в градовете на Европа и Латинска Америка. Градоустройството от този период предпочита радиални булеварди, пресичащи се в площади, схема, откриваща се и в бароковите паркове.

Театър и танци

Необарок: фоайето на Операта в Париж, архитект Шарл Гарние, проект от 1861, открита през 1875

В театъра претенциозната превзетост, множеството обрати в действието и разнообразните ситуации, характерни за маниеризма, са изместени от операта, събираща в едно цяло всички изкуства.

Литература и философия

Барокът изразява нови ценности, често обобщавани чрез метафори и алегории, широко използвани в бароковата литература, както и чрез търсенето на maraviglia (учудване, удивление; например в маринизма). Ако маниеризмът е първото отклонение от формите на Ренесанса, бароковият език е вече напълно противоположен. Той излага очевидността на кризата в ренесансовите неокласически схеми – объркването на човека, изоставен след революциите на Коперник и Лутер в търсене на устойчиви корени. Тъй като основният клиент е Римокатолическата църква, голяма част от бароковите произведения имат религиозна тематика.

Често се твърди, не без известно основание, че предимството, отдавано на външните форми, се компенсира и уравновесява от липсата на съдържание, наблюдавана в много барокови произведения. Например споменатите Maraviglia на Джамбатиста Марино са изградени от чиста изпразнена форма. У зрителя, читателя, слушателя трябва да бъдат провокирани фантазията и въображението. Всичко е фокусирано около индивидуалния човек, търси се пряка връзка между изкуството и неговите потребители. Това повишено внимание към индивида създава важни жанрове като romanzo (роман) и дава възможност за проявата на народни и местни форми на изкуството, особено диалектната литература. В Италия това движение към отделния индивид довежда до окончателното изместване на латинския от италианския. Някои определят процеса като „културен упадък“, докато други го сочат като една от причините за класическата реакция на барока.

В английската литература движението на метафизичните поети е близко свързано с барока. Тяхната поезия също търси необичайни метафори, които те често изследват в крайни подробности. Стиховете им демонстрират вкус към парадокса и подчертано изобретателни и необичайни обрати на фразата.

Музика

Определението барок се използва и за музикалния стил от период, застъпващ се с този на бароковата живопис, но като цяло малко по-късен. Бах и Хендел са водещите барокови композитори. Интересен проблем е степента, в която бароковата музика споделя естетическите принципи на изобразителното изкуство и литературата на барока. Един явен общ елемент е склонността към орнаментация, като ролята на орнамента видимо отслабва, както в музиката, така и в архитектурата, когато барокът отстъпва на класицизма. Трябва да се отбележи, че използването на термина барок в музиката е относително нововъведение. За пръв път това е направено през 1919 от Курт Закс и дори през 1960-те в академичните среди се водят разгорещени дискусии дали музиката, толкова разнородна при Пери, Франсоа Купрен или Бах може да се обобщи с един термин.

Типични барокови композитори:

Клаудио Монтеверди (1567 – 1643) Vespers (1610)
Хайнрих Шюц (1585 – 1672), Symphoniae Sacrae (1629, 1647, 1650)
Жан-Батист Люли (1632 – 1687) Armide (1686)
Йохан Себастиан Бах (1685 – 1750), Изкуството на фугата(1749)
Антонио Вивалди (1678 – 1741), L'Estro Armonico
Доменико Скарлати (1685 – 1757), Сонати за чембало или клавесин
Жан-Филип Рамо (1683 – 1764) Dardanus (1739)
Георг Фридрих Хендел (1685 – 1759), Музика на водата за оркестър (1717)
Георг Филип Телеман (1681 – 1767), Der Tag des Gerichts (1762)
Томазо Албинони (1671 – 1751)
Хенри Пърсел (1659 – 1695) Dido and Aeneas (1687)
Карлуш Сейшаш (1704 – 1742), Струнен концерт

Списък с художници представители на барока

Вижте също

Външни препратки

Общомедия

Общомедия разполага с мултимедийно съдържание за

Бароково изкуство.

Всичко за барока
Dictionary of the History of Ideas: Барокът в литературата ((en))
Уеб-музей Париж ((en))

Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Baroque в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.