Клане в Нанкин
| Клане в Нанкин | |
| Втора китайско-японска война | |
 Труповете на жертви на клането с японски войник до тях. | |
| Информация | |
|---|---|
| Период | 13 декември 1937 г. – януари 1938 г. |
| Място | Нанкин, Китай |
| Резултат | 50 000 – 300 000 мъртви |
| Жертви и загуби | |
 | |
| Клане в Нанкин в Общомедия | |
Клането в Нанкин (на традиционен китайски: 南京大屠殺, на опростен китайски: 南京大屠杀, на пинин: nánjīng dàtúshā) е епизод на масово убийство и масово изнасилване, извършен от Императорската армия на Япония срещу жителите на град Нанкин, столица на Китай по време на Втората китайско-японска война.
Масовото клане продължава шест седмици, започвайки на 13 декември 1937 г., денят, когато японците превземат града. През този период японските войници избиват китайски цивилни граждани, наброяващи между 40 и 300 хиляди души,[1][2] и извършват масови изнасилвания и плячкосване.[3][4]
Тъй като повечето японски военни доклади относно убийствата се пазят в тайна или са унищожени малко след капитулацията на страната през 1945 г., историците трудно могат да оценят с точност жертвите на клането. Токийският процес прави оценка през 1946 г., че над 200 000 китайци са убити.[5] Официалната оценка на Китай включва над 300 000 убити, след провеждането на процес и от китайска страна през 1947 г. Броят на жертвите е обект на спорове сред историците от 1980-те години насам.[6][7]
Събитието до ден днешен остава остър политически проблем и спънка в китайско-японските отношения. Правителството на Китай е обвинявано в преувеличаване на мащаба на клането от много японци,[8] докато историческите негационисти и японските националисти понякога твърдят, че клането е измислено за пропагандни цели.[2][9][10][11] Противоречията около клането остават основно препятствие в отношенията на Япония и с други азиатски тихоокеански държави, като например Южна Корея.[12]
Въпреки че правителството на Япония е признало за убийствата на множество цивилни граждани, плячкосване и други насилие, извършено от Императорската армия след падането на Нанкин,[13][14] гласовито малцинство в правителството и в обществото твърди, че жертвите са били военни лица и че това не представлява престъпление. Отричането на клането е основна точка в японския национализъм.[15]
Източници
[редактиране | редактиране на кода]- ↑ Levene, Mark and Roberts, Penny. The Massacre in History. 1999, page 223 – 224
- ↑ а б Totten, Samuel. Dictionary of Genocide. 2008, 298 – 299.
- ↑ Iris Chang, The Rape of Nanking, p. 6.
- ↑ Lee, Min. New film has Japan vets confessing to Nanjing rape // Salon/Associated Press, 31 март 2010.
- ↑ Judgement: International Military Tribunal for the Far East // Chapter VIII: Conventional War Crimes (Atrocities). ноември 1948.
- ↑ The Nanking Atrocity, 1937 – 1938: Complicating the Picture. Berghahn Books, 2008. ISBN 1-84545-180-5. с. 362.
- ↑ MacDonald, David B. Forgetting and Denying: Iris Chang, the Holocaust and the Challenge of Nanking // International Politics 42 (4). Palgrave Macmillan, декември 2005. DOI:10.1057/palgrave.ip.8800111. с. 403 – 27. Архивиран от оригинала на 2014-03-02. Посетен на 23 февруари 2014.
- ↑ Japan, David Askew, Associate Professor, Ristumeikan Asia Pacific University,. The Nanjing Incident: Recent Research and Trends
- ↑ Fogel, Joshua A. The Nanjing Massacre in History and Historiography. 2000, pp. 46 – 48.
- ↑ Dillon, Dana R. The China Challenge. 2007, pp. 9 – 10
- ↑ Tokushi Kasahara, „数字いじりの不毛な論争は虐殺の実態解明を遠ざける“, in 南京大虐殺否定論１３のウソ, ed. Research Committee on the Nanking Incident (Tokyo: Kashiwa Shobo, 1999), pp. 74 – 96.
- ↑ Gallicchio, Marc S. The Unpredictability of the Past. 2007, p. 158.
- ↑ Q8: What is the view of the Government of Japan on the incident known as the „Nanjing Massacre“? // Foreign Policy Q&A (page content changed to „Under construction following the Statement by Prime Minister Shinzo Abe on August 14, 2015“. Ministry of Foreign Affairs of Japan.
- ↑ "I'm Sorry?". NewsHour with Jim Lehrer. 1 декември 1998. Архив на оригинала от 2012-06-29 в archive.today
- ↑ Yoshida, Takashi. The Making of the „Rape of Nanking“ (2006), pp. 157 – 58.