Направо към съдържанието

Власи

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други значения на Власи.

Куцовласи от Воденските планини, ДАА

Власи е общо наименование на няколко отделни романски народа, произлизащи от романизираното население на Югоизточна, Централна и Източна Европа. Народи, наричани власи, са днешните румънци, арумъни, сърбо-власи, мъгленорумъни и истрорумъни, но след създаването на държавата Румъния терминът се използва главно за живеещите на юг от река Дунав. Като власи се самоопределят и част от циганите рудари. В някои случаи терминът „власи“ няма етническо значение.

Произходът на власите е спорен, както и хипотезата, че всички влашки групи имат общ корен. Повечето учени смятат, че те произлизат от римски колонисти и/или романизирани местни жители (даки, траки и илири). Някои изследователи включват сред възможните предшественици още гърците и дарданите (тракийско племе). От романизиран балкански произход са източноримските императори Маркиан, Лъв I, Юстин I, Юстиниан І Велики, Юстин II и навярно Фока.

Власите често се асимилират в общностите, сред които живеят или преминават от една общност към друга. Има посърбени власи – например известният сръбски писател-хуморист Бранислав Нушич. Тази мобилност често води до противоречиви мнения относно произхода на това население.

Екзонимът „влах“, в сръбски влах, руски волох, полски włoch, се приема за заемка от старонемското walh – латиноговорещ келт, чужденец.[1] Смята се името Уелс (Wales, Welsh, староангл. Wealas) отразява същото старонемско walh – латинец, така англите и саксите са наричали заварените частично романизирани брити.

Възможно е да се търси връзка с албанското plak – възрастен мъж, респ. старейшина, глава на семейство, в латиноезичните извори етнонимът влах се предава като blac. Близко е и фригийското balaios – силен, в пракелтски *balko, староирлански balc, средноирландски balch, съвр. ирландски uallach, кимвърски balch, корнуелски balgh, бретонски balc'h – горд, смел, силен, доволен, свободен човек. Власите са свободни пастири, неподчиняващи се на никого, респ. горди и свободни хора. Албанската дума plak – глава на семейство, старейшина е показателна с нейните близки келтски паралели. Във формирането на средновековните власи, вероятно са взели участие и латинизирани келти, обитавали Панония, с център гр. Валкум. Например етнонимът гали, добре се обяснява от ирландското gal – храбрец, побеждаващ.

Съществува мнение, че влах означава пастир. Според изследователката Галина Вълчинова етнонимът „власи“ особено през османската епоха има значение на пастирско население, практикуващо отгонно овцевъдство.[2]

В миналото повечето власи са овчари и мигрират в търсене на по-добри пасища. Това обяснява анклавите от власи, които се срещат навсякъде из Балканите, както и на север до Полша, а на запад до Чехия и Хърватия. Тези области, населени с власи, са наричани Влахия или Влашко от съседните славянски народи.

Власи
Македонски арумъни продават печена царевица в Румъния, 1855 г.

Както и при езика, културните връзки между северните власи (румънци) и южните власи (арумани) са прекъснати през 10 век и оттогава те са подложени на различни културни влияния:

Преобладаващата религия на власите е православието, но в някои области те са католици или протестанти (в Трансилвания). Известен брой власи в днешна Гърция дори приемат исляма и след размяната на население от 1923 се преселват в Турция.

Неетническа употреба

[редактиране | редактиране на кода]

В отделни случаи терминът „власи“ няма етнически смисъл. В широк балкански ареал през Средновековието под „власи“ се разбира пастирско население, практикуващо сезонно скотовъдство, независимо от етническата му принадлежност.[3][4]

Според Петър Коледаров сред католиците в някои страни на Средновековна Европа терминът „влах“ е бил равнозначен на „източноправославен“, с пейоративен оттенък.[5]

Една от възможните употреби на „влах“ в днешна Гърция е със значението на „невеж селяндур“.[6]

  1. Младенов, Стефан. История на Българския език, София, 1929, стр. 205.
  2. Галина Вълчинова, „Знеполски похвали. Локална религия и идентичност в Западна България“, Акад.издателство „Проф. Марин Дринов“, София, 1999 г., стр.23
  3. Матанов, Христо. Княжеството на Драгаши. Към историята на Североизточна Македония в предосманската епоха, София 1997, с. 215, 251.
  4. Петров, Петър. Възстановяване на българската държава 185 – 1197, София 1985, с. 331.
  5. Коледаров, Петър. Политическа география на средновековната българска държава, София 1989, с. 34 – 35.
  6. Хърцфелд, Майкъл. Културната интимност. Социална поетика в националната държава, София 2007, с. 122.
  • Промяна на етническите модели на идентичност при българските армъни (власи) и нейните последствия, Българска Етнология 1/2001 [на български]. София, стр. 5 – 25. от Теде Кал (Thede Kahl).
  • Балкански, Тодор. Никополските власи : Етнос, език, етнонимия, ономастика, просопографии. В. Търново : Знак'94, 1999. ISBN 954-8709-37-6